Кой е човекът, пред когото си позволяваш да чувстваш?

Част 2

д-р Антонина Кардашева
психолог, психотерапевт, експерт по емоционална интелигентност

За осъзнатия избор на кого доверяваме емоциите си

Живеем във време, в което все по-често ще общуваме със системи, способни да разпознават езика ни, да анализират поведението ни и да симулират емпатичен отговор. Точно затова според мен въпросът за това на кого доверяваме чувствата си ще става все по-важен.

Технологията може да разпознае думата „тъжен“. Но човешкото присъствие носи история на отношенията, взаимност, отговорност и способност двама души да преминат през едно преживяване заедно. Затова бъдещето на емоционалната интелигентност не може да бъде само: „Умея ли да управлявам собствените си емоции?“ Трябва да добавим: „Как се променят емоциите на другия, когато е до мен?“

Това е различно ниво на емоционална зрялост. И когато говорим за емоционална интелигентност е добре да се ориентираме към две посоки на разсъждение: Кой е човекът, пред когото си позволяваш да чувстваш? И след това: Ти можеш ли да бъдеш ковекът, в присъствието на който другия може да си позволи да чувства? За кого ти си човекът, който не бърза да съди, поправя или дава съвет, а първо създава пространство другият да бъде чут? Защото понякога най-значимото човешко присъствие не започва с думите: „Знам какво трябва да направиш.“ А с много по-простото: „Тук съм. Разкажи ми как се чувстваш.“

Темата отваря пространство за дискусия в две посоки: Дали човекът, на когото доверяваме емоциите си,  е и човекът, който те подкрепя? Първият не е непременно най-близкият ни човек и не е човекът, който винаги е съгласен с нас. Той може да ни конфронтира, но без да обезценява преживяването ни. Това е важна психологическа граница: Да призная чувството ти не означава да одобря поведението ти. Много често родителите в тази ситуация не правят разграничение и смесват ролите си.

Второ, бих въвела и темата за емоционалната памет на отношенията. Ние помним не само какво са ни казали хората, а как сме се чувствали в тяхно присъствие. Детето постепенно научава при кого може да плаче. Служителят - пред кого може да признае грешка. Партньорът - пред кого може да покаже уязвимост. Така се създава своеобразна „емоционална карта на безопасността“. Ако искаме да сме в ролята на човек, на когото му доверяват емоциите си, нека си припомним, че емоциите ни имат памет.

Често хората ме питат:  Може ли човек да има висока емоционална интелигентност и въпреки това да не бъде човекът, на когото някой би доверил емоциите си? Ако разглеждаме емоционалната интелигентност само като индивидуално умение - разпознавам, разбирам, използвам и регулирам собствените си емоции - пропускаме нейното социално измерение. Истинският тест може би е не само как управлявам себе си, а какво е възможно да направя за другия в моето присъствие, за да си позволи той да чувства.

В ерата на технологиите трябва да бъдем много прецизни: AI може да генерира език, който звучи емпатично, но това не организира човешките взаимоотношения със същата взаимност, отговорност и грижа. Именно затова развитието на човешката емоционална доверителност може да се окаже още по-важно в AI ерата. И в този контекст е редно да си зададем поредния въпрос: Ако технологията винаги е достъпна да „изслуша“ детето, а ние сме постоянно заети, към кого то постепенно ще се научи да се обръща? В семейството това би означавало култура, в която емоциите могат да бъдат назовавани и обсъждани, без да се дават готови всички решения от родителя

В училището - среда, в която всяко дете знае поне един възрастен, към когото може да се обърне, но постепенно се учи и самото то да бъде човек, на когото другите да доверяват емоциите си. 

В бизнеса - организационна култура, в която човек може да каже „не знам“, „сгреших“, „имам различно мнение“ или „имам нужда от помощ“, без автоматично да губи психологическа сигурност или професионално достойнство.

Настъпи нов период в развитието на емоционалната интелигентност - да създаваме отношения, семейства, училища и организации, в които хората могат да бъдат емоционално истински един с друг, за да намерят стратегии за емоционална регулация. Защото емоционалната интелигентност не се доказва само в начина, по който се справяме със себе си. Тя се разпознава и в умението ни, да предразположим другия, за да си позволи да чувства в наше присъствие.

*Emotion ally - Човек, на когото доверяваме нашите емоции /превод на автора/